Постинг
11.11.2011 12:43 -
Няма
Беше тих дъждовен следобед, точно като днешния. Всичко бе някак пусто и празно. Не се чуваше веселата глъчка на претъпканите улици, птиците не пееха вечните си песни, а украсяваха дърветата като окачени картини, разцъфналите клони, макар и в най-прелестните си одежди приличаха на просяци в мръсни дрипи. Беше топло, дори проливният дъжд бе приятен и освежаващ, но сякаш подивели и бесни зимни хали завъртаха в дяволска спирала сибирски ветрове, и ги разстилаха над синкавия полумрак. Земята се беше пробудила след дългите месеци студ и пролетта бе облякла всичко в зеленина и цвят, но там толкова близо, и в същото време толкова далеч в една празна стая, недостъпна крепост на душата й валеше непрестанно сняг, но не като онзи пухкавия, който си играе със светлинките по Коледа, а един такъв тежък, сякаш от олово. Тя бе красиво момиче, преждевременно остаряло, с набраздено от болката, а не от времето лице. Някога обичаше силно, смееше се с цяло гърло, носеше медальона на вярата върху прелестната дълга бяла шия на живота си. Сега лежеше на пода на собственото си отчаяние, болка и страх, дори не ридаеше, не викаше, не молеше... Просто съзерцаваше разпилените навсякъде около нея счупени парчета на някогашната си обвивка. Беше я страх да помръдне, да диша дори, да не би всичката тази свирепа тъга, която разяждаше като ръжда стоманените прегради на сърцето й, да нахлуе и в кръвта й, да спре дъха й, да прокънти с оглушителния си писък отвъд нея, отвъд страховете й, да не би другите да видят зверските дълбоки и незаличими белези, които той и бе оставил. Той, който до вчера галеше косите й, целуваше малките трапчинки около устните й, този който сякаш вчера,а всъщност преди повече от година изглозга като бесен звяр костите на тяхната любов, този, на когото тя даде всичко, дори това, което нямаше... Никой не трябваше да вижда нейното падение... Те щяха да й се смеят, да кажат, че е слабачка. Щяха да попитат как се е вързала на всичките сладникави клишета за любов. А тя нямаше да може да им обясни, че макар и едва дишаща развалина днес, до преди година, две държеше целия свят в ръце и че имаше всичко, че беше най-щастливата жена на света. Те нямаше да могат да го разберат, те не познаваха нито сладостта, нито болката от чудото наречено живот. Тя обаче знаеше, че макар и потънала в бездната на самотата си все още знаеше да обича, умееше да вярва и искаше да прощава...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 14
