Бях поканила един стар познат, с който напоследък бяхме станали неразделни. Той нямаше едно име, което да важи за всички. Всеки го наричаше по свой собствен начин. На мен лично бе ми се представил така - Самоуважение.
Поканих го в задимената стая на съзнанието си и го преветствах да се настанява, където сметне за добре - на огромната спалня застлана с белите сатенени чаршафи шити от Мечтите, ръчна уникална изработка; в меките кожени кресла тапицирани от Мислите ми или пък върху красивия килим тъкан от Живота с вплетени в него ценности и схващания. Той предпочете стола на Непознатото и отпусна силното си тяло на него. Налях му голямо отлежало уиски, към което добавих малко лед и му го поднесох грижливо, и с усмивка на първично щастие, както се полага да се подходи към любим и почетен гост. Почти в една и съща секунда изщракахме със запалките си и запалихме по цигара, издухвайки блажено гъсти кълбета сивкав дим.
Имах толкова да му разказвам, че се страхувах да не би времето ни заедно да не стигне. Веднага обаче, той ме успокои, че ще остане до момента, в който аз не пожелая да си отиде. Той луд ли беше?! Да си причиня подобна ужасна травма, прогонвайки го. Никога! Това бе един от нередките случаи, в които употребявах тази категорична и крайна фраза без дори сянка на съмнение.
И започнах да разказвам...
Историята на живота ми
Дълго скитах из страната на Чуждото. Нейни градове бяха Одобрение, Мнение и Щастие.
Колко ли пъти извървявах дългите им пусти и мрачни улици, търсейки красиви сгради и забележителности. В богато илюстрования гид на издателство Преструвки и Маскарад бяха публикувани толкова много такива: катедралата "Безрезервно раздаване", базиликата "Щедрост", фонтата "На Обичта", булевард "Радвам се за теб", музея "Подкрепям те напълно", руините на стария град "Винаги ще бъда тук до теб", статуята "Ти се важен за мен" и множество други удивителни постройки.
Препрочитах старателно всяка буква от информацията наново и търсих ли търсих в сенчестите, мъгливи и усойни кътчета, но така и не ги откривах. Вечно се озовавах там откъдето тръгвах.
В продължение на години разлиствах брошурата и бродех безспирно. Познавах до болка всяко камъче по прашните пътища.
Най-мрачното място в Одобрение беше старото гробище. В него лежаха погребани ветераните от Безкрайната война водена между мен и управниците на страната. Там гниеха костите на "най-верните" ми съмишленици - Старание, Себераздаване, Отзивчивост, Жертвоготовност, Умишлено предизвикана промяна. На надгробните им плочи бе изписано с кървави букви: "Те й бяха верни до тук, търсейки с нея Одобрение!"
Този град презирах най-силно. Тук вечно бях сама и със сълзи в очите. Често удрях до лудост главата си в камения монумент "Никога не правиш достатъчно".
Един ден съвсем "случайно" от трънливите храсталаци изскочи едно дрипаво и непослушно хлапе, което се казваше Писна ми. То ми показа как да изляза от града и вървяхме заедно ръка за ръка. Така се озовахме до табела, която гласеше: "Добре дошли в Мнение!".
Дори по ръждясалия материал под надписа личаха петната от сценичен грим, от който жителите - Не те бива, Бъди това, което не си, Стани такъв, какъвто аз искам да бъдеш, Не се смей така шумно, Обличай само дрехи, които подхождат на фигурата ти, Превърни се в копие на някой друг - нанасяха дебели слоеве по сбръчканите си лица, за да прикрият с нищожното му и евтино качество собствените си дерматолочни диагнози: Страх, Себеотрицание, Слабост, Мнителност, Липса на идентичност.
Двамата с Писна ми стояхме пред сградата на театър "Самозаблуда" и гледахме предствавлението и слабата актьорска игра на гражданите пред едно малко и мръсно прозорче. Беше толкова жалко и трагикомично. Единствената им успешна роля бе нискобюджетен скеч със сюжет на самозалъгване. Бяха толкова вглъбени в сцената, че дори не бяха разбрали, че нямат публика и играят сами пред себе си.
След дългия си самотен престой в страната бях загубила представа за времето, ориентация за мястото и за самата мен и понечих да продължа безсмисленото си пътуване и през последния град, въпреки пришките по босите ми вкочанени от студа крака, които кървяха и оставяха следите си по пътя. Тогава Писна ми ме погледна недоумяващо, дори свирепо и ми изкрещя:
- Да не си полудяла ?! Нима не разбираш, нима не виждаш, че мястото ти не е тук! Скиташ съвсем сама и безперспективно от векове! Този град, последният, на Чуждото Щастие не е посещаван от години, вратите са залостени с ръждясали от времето катанци, охраняван е от триглаво чудовище. Първата глава не спира да повтаря: "Не знам какво искам!", втората: "Не се познавам! Нямам ни най-малка представа кой съм!", а третата крещи: "Заради всичко това се презирам! Мразя и теб, който и да си ти, и каквито и намерения да имаш идвайки тук!".
Замислих се над думите му, беше прав, както винаги! Затова се примирих и прошепнах:
- Хайде, Писна ми! Да си вървим! Това място въобще не е за мен! Никога няма да открия обещаните в гида дестинации, защото тях просто ги няма, не съществуват!
Прегърнати напуснахме границите на страната и се озовахме в подножието на висок, стръмен и заснежен хълм наречен Себепознание. Започнахме да го изкачваме бавно, трудно и мъчително, умирайки от глад за информация, жажда за обяснения и от пронизващия костите студ на засилващия се леден северен вятър Непознато. Не след дълго обаче бяхме вече горе на върха и вече Преди не съществуваше, нямаше и След! Беше само Сега, само то бе от значение!
Пред погледите ни се откри неописуема гледа, прелестна и недостижима. От другата страна на хълма, слизайки по склоновете, долу в подножието му се гушеше кокетно селце. Очите ме боляха от толкова цветове и красота, забравили ги след годините взиране в мрака и сивотата на онази страна.
- Това село се казва Аз! - изрече едва чуто спътника ми. - То е вълшебно! Има свойството да се променя пред всеки влязъл в него! Тук ще откриеш всичко, което си и на всяка крачка ще се чувстваш все едно си в огледален омагьосан свят! Затова внимавай, ако не искаш да съзираш гледаното досега в ония градове!
- Няма! Заклевам се пред себе си! Няма да допусна да съм тъжния клоун в моята иронична пиеса, нито да се превъна в шут на собственото си представление!
Като му обещах това се прегърнахме и се договорихме занапред да се срещаме само при неотложни обстоятелства.
..... И знаеш ли, стари приятелю Самоуважение, какво се случи след това?
- Да влезе в селцето Аз и ме срещна, запознахме се и оттогава не сме се разделяли нито за миг!
- За Бога, ужасен си, открадна ми триумфалния финал!
- Хм-м-м... Надали! По-скоро ти го подарих! Без мен никога нямаше да стигнеш до него!
И като каза това ме целуна усмихнат по поруменялата буза, наляхме си по още едно питие и запалихме поредната си съвместна цигара загледани един в друг и заслушани в мълчанието си..
